Навремето правех чудеса от бюрократични подвизи да преодолея разните му там железни и шенгенски завеси, само и само за да се пошляя с ръце в джобовете по улиците на някой непознат европейски град, попивайки изписаните по лицата (фасадите, фр.) на старите сгради напластили се една връз друга по тия места, но разминали се с България, културни епохи. Повече с поглед, по-малко с фотоапарат. А сега, като си разглеждам паспорта, установявам, че последната кажи-речи цяла петилетка вятърът ме е вял къде ли не по света, но не из любимата стара континентална Европа.

И ето, удава ми се случай и хващам за ушите първия попаднал ми непознат европейски град, за да го опоскам по класическия начин - два дни лов на туристически забележителности с план на града и лаконичен пътеводител в джоба. Попада ми Милано. Заглавието на сводката е умишлено подвеждащо. "Рио" се казва хотелчето, в което намерих подслон. В интерес на истината имаше един "проект" да се пътува и до Рио де Жанейро, но той преждевременно презря до фазата "Адио, Рио" като в едноименния филм на Иван Андонов от края на 80-те.

Милано както всеки уважаващ се голям европейски град бъка от забележителности на световно ниво. Следва опит за кратката им систематизация:

1. Катедрала.

Миланската катедралата е оригинално готическа с внушителни за Италия размери. Най-ценното е христоматийната фасада, увенчала неколковековните усилия по строителството на сградата с удивително хармонично съчетание на модните стиловете, властвали през въпросните векове. Поне такъв вид дава от картичките и пътеводителите. Точно в моя чест фасадата беше опакована от Христо Явашев с непрозрачен полиетилен. Нещо ми подсказва, че автор на опаковката не е самият Кристо, а някой от множеството навъдили се негови плагиати, опаковащи "за реставрация" най-забележителните здания, колчем реша да им се порадвам. А после България била лидер в кражбите на интелектуална собственост! На българския художник да не би някой да му е платил авторските права? Затова пък, ако българският турист плати 3.50 евро, може да се качи по тясна стълбичка на покрива на катедралата и да се полюбува на опаковката и отзад - откъм площада опаковката закрива сградата, а откъм сградата - площада: устойчиво равновесие (физ.).

2. Замък.

Миланците са се усетили, че нямат замък, и са си го построили точно в края на Средновековието (XV век), когато из цяла Европа тоя род отбранителни анахронизми вече са били излезли от въоръжение. Оттук нататък не им е оставало нищо друго освен педантично да си водят летопис с всички завоеватели, успели без особени усилия да го покорят през следващите 500 години. Замъкът на Сфорците, както му е официалното име, е достоен да влезе в Гинес: съумял е да бъде превзет от всички италиански държавици (включително и от обединителя Гарибалди), от всевъзможни близки и далечни недобросъседи, че даже и от руснаците, което е изключително рядко постижение за тоя край на света. Естествено след толкова грабители за туристите в замъка не е останало нищичко освен голи стени. И една помпозна кула, построена също като Балдуиновата в Търново специално за тях.

3. Опера.

В Милано има Миланска Скала. На теория. На практика има нещо средно между замъка и катедралата - опаковано в полиетилен изкорубено здание, подлежащо на тотално преустройство. Оперите се играят някъде на друго място, но точно тоя ден нямаха представление. Вместо опера си намерих къде да послушам симфоничен концерт. Носталгично намигване към предишния ми живот след няколко сухи откъм класическа музика години из Азия и Африка. С миланските симфоници не ми дава сърце да заяждам много. Даже и с тромбонистите, които не влязоха едновременно на няколко ключови места в руската симфония. След като и цигулките се разминаваха, явно диргентът е бил влюбен тоя ден.

4. Леонардо да Винчи.

Ренесансовият гений е облагочестил Милано с една от великите си творби - фреската Тайната вечеря в мензата на доминиканския манастир към църквата Санта Мария деле Грацие. Щях да си изпочупя краката от бързане да я видя, колкото да разбера, че билетите за тоя ден отдавна са разпродадени по интернет. Бях забравил, че в Италия го правят тоя номер и никаква гаранция няма, че ще можеш да влезеш в музей по свой избор, в ден по свой избор. Остава утешението, че така съм си спестил билета за един безспорен туристически капан. Пиратска репродукция на споменатата фреска може да се види безплатно в оплюта от мухи остъклена рамка над царските двери на олтара във всяка втора селска българска църква.

5. Мода.

Милано има славата на световна модна столица. Сигурно затова с няколко изключения дамите от определена възраст нагоре носят еднакъв модел кожени палта, различаващи се само в нюанса на кафявото, и очила, различаващи се само в радиуса на заобляне на роговата рамка. Надолу от определената възраст носят еднакъв модел плитки, псевдоотъркани дънки, различаващи се само в нюанса на отъркването и цвета на коланчето. Вече влизам в положението на чернокожата си колежка Джейн, когато се оплаква, че не може да различава белите.

6. Футбол.

Милано е базата на един от най-силните и отлично представящ се тоя сезон европейски футболен клуб - Милан. Стадионът му е последна дума на архитектурната и инженерна мисъл. Но хич не си струваше да го посещавам точно за махленския мач Интер-Пиаченца.

7. Монументално гробище.

Рядко пропускам да огледам тоя род забележителност и да измеря нивото на погребален кич. В Милано е съвсем умерено. Водещ по  тоя показател май е Белград, но чувам, без да съм ходил, че напоследък и Видин не изоставал. Проблемът в Милано бе по-скоро субективен - установявам, че с годините съм позагубил формата си да пешеходствам над 30-40 км на ден на градско, примерно от Святоданиловския до Новодевическия манастир в Москва, и пак да съм в настроение да се взирам за куриози от рода на невзрачната плочка с името на сталинския външен министър Молотов под колосалния бюст на благоверната му "баба". Човечецът просто е пропуснал да умре в правилния политически момент. Миланските видни погребани фамилии са ми по правило неизвестни с изключение на Тоци, която съвпада с един от позабравените прякори в биографията ми.

8. Италианска кухня.

Никога не съм си представял толкова голяма концентрация на макдоналдси в европейски град. В малкото оцелели по центъра пицарии можеш да научиш как Бисмарк си е ял аспержите? Аспараги ала Бисмарк: гарнирани с пържено яйце. Добър вкус! Интересно Садам Хюсеин как ли ги предпочита. Нищо чудно и неговото име да се появи в менюто на миланските кръчми. Във всеки случай, местните избиратели хич не изглеждат очаровани от ястребовските напъни на собственоръчно избрания от тях Берлускони. Заварих целия град окичен с пъстрите знамена на манифестациите за мир от последните седмици.

Ами то какво остана неодумано?

Джелатите естествено. Не става дума за палачи, а за сладоледи. Една от малкото думи, които знам даже и на унгарски, но любимата ми версия е на чешки: змръзлина. Не мога да си позволя да оспорвам аксиомата, че италианските сладоледи са връх на сладоледа.

Остават още и вината, и сирената, и трюфелите, и трамваите, и тесните улици, и ренесансовите здания, и неоренесансовите здания, и фашистките архитектурни издевателства, и църквите, и църквичките и манастирите ... всичко това, което придава неустоимия чар на всеки италиански град, напук на злите езици.

Липсва ми само прането по балконите.

Д.'03

Илюстрации: Milano ‘03  

(Куиз за наблюдателния читател: Открий японката!)